Старобългарският език е притежавал две ерови гласни - ъ (задна) и ь (предна). Графемите, с които се отбелязват, се наричат съответно голям и малък ер. В науката е прието за краткост тези названия да се употребяват дублетно и за назоваване на фонемите. Смята се, че звученето на задната ерова гласна е била близка до [о ~ у], а на предната ерова гласна - [е ~ и]. Те са се характеризирали с понижена звукова стойност, което ги определя като редуцирани. В зависимост от мястото си в думата еровите гласни са имали силна и слаба позиция. За да бъде един ер силен (в силна позиция), трябва да има друга сричка с ерова гласна, стояща вдясно от него (следходна в потока на артикулация). В силна позиция е всеки ер, който стои в четна сричка, като се броят последователно само еровите срички в непосредствена близост. Броенето започва от края на думата. Еровите гласни в нечетна позиция са слаби. Това може да бъде изразено чрез следната схема, където с ta се отбелязва сричка с коя да е гласна, различна от ерова, а с tъ се отбелязва сричка с ерова гласна (независимо предна или задна):

Запомнете! Брои се винаги от края на думата към нейното начало (посока, обратна на потока на речта). При сричка, която не съдържа ерова гласна (Ø), броенето спира и се започва пак от 1, ако се появи следващ ер. Всеки краесловен ер е слаб. Всеки единствен ер в думата е слаб. Не може да има два ера един след друг (в непосредствена близост) в еднаква позиция, освен в случаите на изключения от правилото*. Предното или задно учленение на еровете не влияе на тяхната позиция!

*В някои случаи горната схема не може да се приложи изцяло: 1. Приема се, че в силна позиция са били и еровете в ударени срички. Това не може да се провери със сигурност, защото старобългарските писмени паметници не отразяват реалното ударение в думите. 2. Думите, съдържащи сонантични р и л, имат ерови графеми след ликвидите, за да се изрази еров призвук и сричкотворност.

Много рано в старобългарски език започват да настъпват промени с еровите гласни. Най-съществените се свързват с действието на т.н. "закон за отворената сричка" (ЗОС). Докато той действа , еровете стоят стабилно на своето място (произнасят се равноправно), независимо от позицията си. Когато започва затихването на неговото действие (най-рано в краесловие), се наблюдава различна съдба на еровите гласни според тяхната силна или слаба позиция - слабите спират да се произнасят (изчезват). Смята се, че явлението е било в сила в българските диалекти в края на ІХ и началото на Х в. (най-ранен пример в надгробен надпис от Плиска - [рап] вм. рабъ). Силните ерове стават пълноценни гласни (не редуцирани). В резултат на това настъпва т.н. вокализация на силните ерове. Предната ерова гласна (ь) се вокализира в [е], а задната ерова гласна (ъ) в западните български говори се вокализира в [о]. В източните говори големият ер се запазва някъде до ХІ век, а след това напълно губи своята лабиалност и се изравнява с днешната [ъ]. В редки случаи (в диалектите повече, в СБКЕ - изключения) малкият ер също преминава в днешно [ъ] (Сравни: стб. тьмьNнца / кн. език тъмница / диалектно [темница]; стб. дьNь / кн. език ден / диалектно [дън].

Изключения! Слабите ерове в средисловие могат и да не изпаднат по няколко причини: 1. За избягване на трудни за произнасяне съгласкови натрупвания. 2. За избягване на нежелана синонимия. В някои случаи става дума за първоначално загубване на еровата гласна и последваща ерова епентеза.

Можете да проверите своите знания ТУК.